На 26 ноември, се навършват 81 години от рождението на легендарния вратар на националния отбор на България и "Пирин"-Благоевград, Христо Христов-Бараката. Пиринецът, на когото през 1979 година в Аржентина му ръкопляска Марадона, а на "Уембли" - Глен Ходъл.

„За Христо Христов сме чували от малки. Няколко поколения са имали щастието да са го виждали на вратата на „Пирин”, други с треньорската свирка. Всеки знае някаква история, случка, свързана с него. Верен на отбора от първия до последния мач. Легендите не умират, е казала народът. Името му свети високо сред звездите, примерът му още отеква. През 2023 г. направих няколко срещи с негови колеги, негови последователи. Всеки един разказа, спомни си много неща. Не си забравен, Христо Христов-Бараката", припомни за него спортният журналист Станил Йотов.

Има 537 мача за „Пирин”, от които 272 в „Б“ група, 224 в „А“ РФГ, 26 мача за купите на България, 12 за Интертото. Спасява над петнайсет дузпи. Успява да отбележи едно попадение, в основата е на много голови пасове. Пазил е 19 сезона на вратата на „орлетата“. Изиграл е 13 мача за националния тим на България. За Христо Бонев той бе синоним на мъжкар. Още се говори за това как в Аржентина през 1979-а му ръкопляска 19-годишният Марадона, а на „Уембли“ същата година в мач срещу Англия е похвален от Глен Ходъл…

1972/1973 стражът има голяма заслуга „Пирин” да влезе за първи път в „А“ група. В елита изиграва над 200 мача, повечето от тях паметни. Първата му среща сред 16-те най-добри е в Габрово, където „Янтра” побеждава „Пирин” с 2:0. В 4-ия кръг „Академик” приема новака „Пирин” и губи с 0:1. Бараката спасява дузпа, което в онзи период за него е най-лесната работа.

Паметен ще остане двубоят от 6-ия кръг на „Герена“ между „Левски” и „Пирин”, състоял се на 16 септември 1973 година. Срещата завършва 4:0. Стадионът е претъпкан с 60 000 зрители. От Благоевград са успели да влязат на трибуните „само“ 15 000, а десетина хиляди отчаяни остават отвън.

Левскарите си припомнят, че само през 1971 година на погребението на Гунди и Котков и преди това през 1965-а, когато „Левски” посреща „Бенфика”, има толкова зрители. Пиринци се държат достойно до 62-ата минута благодарение на Бараката, който е невероятен и спасява сигурни голове на Павел Панов и Цветан Веселинов-Меци. Чак след като в игра влиза Васил Митков-Шопа, нещата се обръщат. Първо Киро Миланов, после Меци, а след това на два пъти Шопа оформят крайния резултат. Но отборът на „Пирин” и Христо Христов-Бараката стават легенди.

Две години по-късно, през 1975-а, точно след като „Левски” елиминира „Аякс”, „Пирин” гостува в София и прави епично 1:1. „Сините“ вкарват гол, след като при опит за скок на Бараката Кирил Миланов го хваща и му къса фланелката. „Ицо беше много модерен вратар. Ние дори не го чувствахме като страж. По-скоро беше допълнителен полеви играч”, спомня си Самоковлийски.

Футболната драма за Христо Христов настъпва на 4 юни 1983 година в мач от 28-ия кръг на „А“ РФГ между „Пирин” и ЦСКА. Двубоят е напечен, защото ЦСКА се бори за първото място, а домакините да не изпаднат. Съдия на мача е Богдан Кюркчиев. В 69-ата минута Ради Здравков изскача от съмнително положение за засада и бележи единствения гол в мача във вратата откъм входа на стадиона. От трибуните започват да летят камъни. На терена играчите се сбиват и влезлият в 65-ата минута Ризов е отстранен от игра. Бараката се намесва в схватките, но е оставен на терена. Впоследствие обаче е наказан сурово по доклад на дежурния делегат да не играе четири мача. ЦСКА става шампион, а „Пирин” изпада. Кюркчиев, който е свирил осем мача на пиринци, не получава никога повече наряд за Благоевград. А Христо така и не изтърпява наказанието, защото слага край на кариерата.

В едно интервю той разказва за себе си: „От Бараково станах Бараката. Аз съм от Бараково. То е на седем километра от Благоевград. Оттам идва прякорът ми. Имам среден ръст. Висок съм 176 сантиметра, но с много дълги ръце. Това ми помагаше.

В Бараково нямаше детско-юношеска школа. Камо ли треньор на вратарите. Аз съм самоук. Започнах направо в мъжете. От 12-годишен обикалях с един камион околните села с отбора на моето село. Пазех в мачовете за окръжните групи.

Взеха ме войник в Станкето. Предложиха ме на „Марек”. Обаче техният треньор Исаков каза: „А, бе, какви селяни ще взимаме?”. И ме отряза. Пратиха ме в школа за младши сержанти в Карлово. Втората година дойдохме да играем в Благоевград с „Ботев”. Тогава „Пирин” се казваше така. И ги бихме с 3:2. Още ритаха бащата на Иво Андонов, Самоковлийски, Тошо Тилковеца, Стопски. Старите картали ме харесаха. И ме взеха.

От 1964 година съм в отбора. Навъртях 19 сезона. Никой не е играл повече от мене. Сигурно съм рекордьор у нас. Бяхме десет селянчета и само един от Джумаята – Попмихайлов. Но на терена ставахме юмрук. Нямаше ЦСКА, нямаше „Левски”. Те се радваха, като вземат точка тук. Ритнаха ми главата като топка.

Вратарите са два типа. Едните разчитат на пласиране. А другите не се щадят и плонжират за всяка топка. Аз съм от тях. Обаче бях много здрав и не се контузвах.

Хвърлях се редовно в краката на нападателите. Загубих съзнание. Получих комоцио. Свестих се чак в болницата. Поисках да ме върнат на стадиона. Там не виждах мача. Гледах терена, обвит в бяла мъгла. И попитах: „Кои играят тука?”. После в това състояние шофирах до югославска Македония".