Благовградският съдия Владимир Ковачев публикува емблематичен коментар за допусканите грешки като млад юрист.

"Никой не обича лакеите, плазмодиите и лизачите на задни части – всички ги презират", написа Ковачев.

Коментарът му в Правен свят е озаглавен "Владимирови вълнения в РС-Благоевград".

Публикуваме ироничното есе без редакторска намеса:

Отново ще си позволя волността да занимая вярната ми публика, състояща се от Мис Желание и още 5-6 объркани и заблудени като мен наивници и романтици, с поредната порция словесна полюция, излязла изпод острото ми съдийско перо. Днес мисля накратко да се спра на някои от основните грешки, които допусках като съдия в Районен съд - Благоевград (септември 2003 – ноември 2014 г.). Единствената ми цел е младите колеги, които сега са станали районни магистрати, да не ги повтарят.

Бидейки районен съдия, веднага попаднах в плен на звездоманията. Започнах да си мисля, че съм хванал Господ за … шлифера. Даже по-лошо – че аз съм юридическият Господ (разбира се, преди това преминах през междинните етапи – първо, че съм Наполеон, после – Мерилин Монро, сетне - Хитлер, Сталин и т. н.). Малко е да се каже, че летях в облаците. Струваше ми се, че хората просто искат да пипнат божественото ми тяло за късмет. Младите колеги трябва много да се пазят от тази "болест" и да помнят, че не са богове, а само хора натоварени с голяма и тежка отговорност и следва да се покажат достойни за нея.

Вместо да си седя в кабинета и да решавам казусите на "клиентите" ни, аз редовно "киснех" в председателския кабинет и "четках" шефовете с глупости от рода на "Г-жо Председател, как само хубаво и точно го казахте! Мъдрите Ви мисли завинаги ще останат записани със златни букви в моето съзнание!" (Това даде повод на шегобийците веднага да ми лепнат прякора "Златните букви"). За да се направя на интересен, сутрин четях вицовете от местния вестник и после ги преразказвах на колегите си, смеейки се фалшиво. Те също се смееха, но не на анекдотите, а на акъла ми. "Прелитах" като цветарка от кабинет на кабинет и клюкарех кой, кога, къде и с кого го е направил, как го е направил, защо го е направил и т. н. Младите колеги не трябва да следват този ужасен пример. Те трябва да запазят достойнството си – никой не обича лакеите, плазмодиите и лизачите на задни части – всички ги презират!

Влизах неподготвен в съдебната зала, без предварително да си прочета делата и да се подготвя за тях, а разчитах на импровизацията. Нещата, разбира се, бяха катастрофални. Адвокатите веднага усещаха, че съдията е "непричом" и често се гавреха с мен, правейки ми безумни и странни искания, за да се забавляват после на моето притеснение и объркани реакции. Какъв е изводът – съдията винаги трябва да влиза подготвен по делата, които ще разглежда, трябва да изглежда солиден и непоклатим в правните си знания, трябва да умее да респектира страните и техните процесуални представители, да им покаже кой "кара влака" в съдебния процес. Когато им се направи искане в залата, за което не са подготвени, не е удачно младите колеги да дават почивка и да "търчат" да питат опитните какво да правят, защото така трайно "олекват" в очите на присъстващите на заседанието. По-добре е да сгрешат, произнасяйки се веднага, отколкото да губят своето и на страните и адвокатите време за консултации за нещо, за което предварително е трябвало да са готови. Няма произнасяне, сторено в залата, което да не може после, на спокойствие, да се поправи в т. нар. "закрито" заседание в съдийския кабинет. Съдията е длъжен да пази авторитета си, доколкото го има, и да не дава поводи за съмнение в квалифицираността си.

Грубо прекъсвах адвокатите, когато ми се струваше, че се отклоняват от предмета на делото. Сега вече не го правя. За годините, прекарани в съда, съм се убедил, че откритото съдебно заседание всъщност е едно голямо представление, един голям цирк, един голям театър. Не ние съдиите сме големите и важните "актьори" в него. "Примадони" там са адвокатите. Те са двигателите на процеса. Без техните действия съдът е парализиран и нищо не може да направи. Само когато има адвокатско искане, тогава има и съдебно произнасяне. За да си заработи хонорара пред клиента, адвокатът трябва да "влезе в роля", да му покаже, че се бори като лъв в защита на интересите му. В това не трябва да му се пречи, стига да не прекалява много. Той е не по-малко важен участник в процедурата от съда. Не коства много на съдията и да прояви нужната вежливост към уважилите го с присъствието си в залата люде. Намръщеното изражение на състава на съда в стил "потънаха ми гемиите" или "не съм си изял закуската" никога не е добро начало на заседанието.

Хубаво е да се спазва някакъв нормален ритъм на работа. Идването в съда "от дъжд на вятър" не е добро решение. Докладът трябва да се "минава" редовно и задълбочено. Когато напляскаш навсякъде резолюции "КД" (или, не дай Боже, "ДК", каквито слагали, чувам, някои колеги от Районен съд-София), все едно нищо не си свършил. Хората имат право да знаят какво мислиш да правиш с молбата (заявлението/искането/възражението/отговора) им – ще се произнасяш ли по тях и кога, ще ги докладваш ли в предстоящото открито заседание, ще ги изпращаш ли за сведение и реакция на насрещната страна, ще ги прилагаш ли по/към делото и защо/с каква цел и ред други интересни въпроси и въпросчета, възникващи в тази връзка. Затуй си признавам, че мразя това "КД" и никога не го използвам – за мен то е равнозначно на думичката с три букви, която редовно "краси" вратите на мъжките тоалетни и някои археологически паметници по света, посетени от български туристи.

Когато настане обедно време, съдебните палати по страната започват да излъчват един особен аромат – на готвено. Така процедирах и аз като млад "дихател", наблягайки обаче предимно на пицата (това продължава и сега, макар вече на панталона ми да му е трудно да обгръща нежната ми талия – станал съм, вас – лъжа, мене – истина, около 130 оки живо тегло). Разбира се, казаното не се отнася за колежките, които по думите на един от бившите главни прокурори, обядват с 1 бурканче кисело мляко и 2 марули. Все си мисля обаче, че това особено съчетаване, макар и временно, на съд и гостилница не е много в реда на нещата. Гражданинът е дошъл да получи право и справедливост, а го посреща миризма на кебапчета и дюнери?! А бе ние в кой век живеем?! Къде се намираме?! Вярно е, че и магистратът е човек и той трябва да яде по 3 пъти на ден, но е хубаво да покаже малко повече култура и изтънченост в това отношение. Заведения около съда – бол. Там е мястото да се яде, а не на работното бюро или в съдебната зала, превърната в трапезария. Все пак си признавам с ръка на сърцето, че и аз не спазвам винаги горното правило – син съм на своя народ, син съм на своето време (подобно на другаря Т. Ж.) - един завършен варненско-благоевградски Бай Ганьо съм, макар и наметнат с европейскосъюзна мантия.

Когато седнах да пиша първите си дела като районен съдия, си казах: "Ето сега е моментът да блеснеш, Владимире, да удивиш света с безпределната си интелигентност, знания и ерудиция!". И започнах да "тъпча" решенията си с едни латински фрази, с едни исторически сравнения, направо ум да ти зайде. За да има обем, копи-пействах исковата молба и писмения отговор в актовете си, после преписвах мот-амо, както се казва, свидетелските показания дадени по делото и така решенията ми ставаха като султански фермани – надхвърляха 100 страници. От толкова много "пълнеж" въобще не се разбираше какво съм искал да кажа по казуса. От 100 страници "акт", същинските правни изводи заемаха не повече от 2-3. Това провокира и поредното мое напътствие към младите районни колеги – пишете ясно, конкретно и стегнато. Лично аз смятам, че идеалният обем на съдебното решение по гражданските дела е до 10 страници. Останалото е вече друг жанр литературно творчество. Изреченията не трябва да са нито много кратки, нито много дълги и обезателно - ГРАМОТНО написани!

За да не сбъркам нещо, в залата уважавах всяко доказателствено искане на страните, без много-много да му мисля. Измъквах се с дежурното "съдът ще прецени относимостта на доказателството при постановяването на крайния си акт". Ефектът от "упражнението" беше, че делата ми ставаха многотомници като Большая советская енциклопедия, но бяха пълни с доказателствена "плява", казано на жаргон. Събирах неотносими доказателства от близо и далеч, а после се чудех какво да ги правя. Да, ама не! Така не може и не трябва! Ако съдията е концентриран, уверен и добре подготвен, още в залата е в състояние да прецени дали да събира даденото доказателство, защото е важно за изясняването на спора, който разглежда, или искането цели единствено шиканиране на процеса ("шиканиране" е едната ми любима дума в професията, другата естествено е "преклузия". Когато ги чуя, мед започва да ми капе на сърцето, направо се пренасям в друга "галактика").

Когато минавах по коридорите като млад, стъпвах така наперено все едно, че ходя върху 500-доларови банкноти. Изживявах се като Краля-Слънце на Съда. Даже, както подобава на един истински Владетел, говорех за себе си в трето лице, единствено число. Като ме питаха "как си?", отговарях: "Владимир е добре, днес спа прекрасно, изяде си закуската, голям ще порасне" (последното не се осъществи, за жалост, но такъв е животът). Младите колеги трябва да правят точно обратното – да останат здраво стъпили на земята, да не бягат от проблемите на хората и да ги решават, влагайки в това цялата си душа и сърце – затова са избрали тази тежка и отговорна професия, която не е за всеки (мнозина са "звани" за нея, но малцина от тях са "призваните", истинските, стойностните съдии - не съм сигурен, че и аз съм от последните).

Връщам се с носталгия към тези луди-млади години като районен съдия, с тъга, с мъка – искам пак да съм такъв, но с този акъл и житейски опит, който имам сега. Ако беше възможно, планини щях да обърна, животът ми щеше да протече по съвсем друг начин. Но не ни е съдено да го правим. Щом е така, значи такъв е смисълът, такъв е замисълът на Твореца. Човек не може да върви срещу времето, а времето на всеки от нас тук, на тази земя, независимо дали сме съдии, престъпници или жертви, все някога, рано или късно, ще изтече. Мандалото ще падне. Днес пееш, утре ти пеят, както мрачно се шегуваше Шишо Бакшишо. Пътят ще свърши. А накъде въобще води този път и струва ли си да вървим по него? Дано някой ден намерим отговора …

П. П. Не мога да се сдържа да не завърша с една от типичните ми простотии:

Мис Желание сериозно да се готви за срещата ни, защото, преди да я даря със скъпоценната си любов, ще трябва да държи тест. Въпросите ще бъдат от двете ми любими "научни" области – чалгата и сериалите.